ЦВЕТИ ТЕРЗИЕВА

Тъкачеството

Все още по нашите земи има доста хора, предимно жени, които се опитват да запазят традициите на тъкачеството и занаята живи, въпреки че домашното тъкачество постепенно се измества от фабричните изделия.

Тъкачеството е занаят за изработване на тъкани, предназначени за облекло, постелки, завивки и други е с многовековни корени по българските земи, отвеждащи ни още в далечното VI – V хилядолетие преди Христа.

Тъкачната сръчност българинът е получил от етносите, съставляващи българската държава – славяни и прабългари, но той също заварил и древната тъкаческа култура на причерноморските гърци и траките, също влизащи в състава на българския народ.

Смята се, че тъкачеството се е появило благодарение на скотовъдството. В миналото във всяка българска къща е имало тъкачен стан, а занаятът се е предавал от поколение на поколение- от майка на дъщеря и от баба на внучка. Момичето израствало около стана, а когато достигнело определена възраст то започвало изработването на своя чеиз (дрехи, покъщнина, които невестата в миналото отнасяла в дома на съпруга си). Освен че са придавали уют на дома, изработените изделия и тъкани са съществен дял от народната жилищна култура, ценен източник за изучаване не само на материалния, но и на духовния бит на човека по онова време.

Произведенията са се багрили с багрила от животински и растителен произход, а вълната, конопа, коприната и памука били сред основните материали, които тъкачките използвали. Често се налагало те сами да ги подготвят за употреба преди да започнат да тъкат, което било изключително важно действие, тъй като качествата на тъканите зависели от пресукаността, дебелината, пухкавостта на текстилната нишка.

• Вълната първо се очиствала и после попарвала с цел да се отстрани мазнината по нея. След  това тя се изсушавала и се разчесвала с гребен или дарак (уред с два реда железни шипове) и след многократното разчепкване от нея се отделяли дълги влакна.
• Конопените влакна се отделяли като растението престоявало във вода за няколко дни. Стъблата се навързват на малки снопчета, изсушават се и се начукват, след това материалът се разчесва и както при вълната се отделят влакна. Те се изварят в луга и се избелват, за да се получи крайният продукт.

• Коприната пък се получавала от копринените буби, които често се отглеждали в домашни условия. Те се излюпвали в пазвата на някоя баба, която пазела там семето на топло. Хранели се с листа от черница – дърво, което е широко разпространено у нас, и до една определена възраст те преминавали от какавида в пашкул. Именно от пашкулите, потопени във вряла вода, се отделяла първоначалната нишка, която се навивала на кълбо или в друга форма.

Тъкачеството се извършвало на стан – хоризонтален или вертикален, но най-разпространеният домашен стан бил първият. Той се е състоял от две дървени рамки, на които се слагат две кросна (право кръгло дърво) – на задното се навивало основата, а на предното се навивало натъканото. За рамката се прикрепяли и нищелките (част, която дърпа нагоре и надолу нишките на основата и заплита втъканата нишка) и ваталото (част със зъбци, между които се прокарва основната нишка). Друг основен елемент на стана е совалката – на нея се навива преждата, с която се тъче.

Готовите изделия най – често били класирани според  мястото им в бита – за домашна уредба и за домашна употреба. Към първата категория спадат чергите, китениците, месалите (използвали са се за покриване на хляба, освен в домакинството те са се използвали и в обредната система), възглавниците и други. За домашна употреба са се категоризирали пешкирите например. Те отново имали както битова, така и обредна функция. Кърпите за всекидневна употреба били украсявани с цветни линиарни прешарвания, докато тези използвани при обреди са с по-богата декоративна орнаментика.