ЦВЕТИ ТЕРЗИЕВА

Народният танц е заемал важно място в обществения и семеен живот на българите.

Някога празничните хорà били място за среща на младите, както и възможност за бъдещите свекърви да огледат добре младите момичета и да преценят коя от тях е подходяща да стане част от семейството.

Облечени в новите си дрехи, млади и стари се стичали към мегдана, където с часове играели хора.

Танците и техният ритъм са различни за всяка от фолклорните области у нас. Но има общи изисквания, които не се нарушават - в хорото има определена йерархия.

Първо се залавяли женените мъже, после ергените. Често на отделна верига танцували невестите и момите. В смесените или т.нар. „шарени” хора също имало определен ред в подредбата.

Недопустимо било момичетата и момчетата да се залавят за ръка. За целта използвали специални кърпи.

В някои части на България съществува интересен гергьовденски обичай, свидетелство за социалната роля на хорото. След църковния молебен на Гергьовден, се играело водено хоро – т.е. права редица, в началото на която е най-опитният хороигрец. Водачът държал в свободната си дясна ръка новородено дете и така обикалял няколко пъти мегдана, а след това го предавал на майката.

В знак на благодарност за това приобщаване към социума, жената дарявала менче с вино. Това се повтаряло с всички малки деца, родени през годината. После изпивали виното задружно.