ЦВЕТИ ТЕРЗИЕВА

Старата знахарка Марта живееше високо в планината. Далече беше от селото, но като наблизо нямаше друга толкова веща жена, хората биеха пътя до къщата и - кога за съвет, кога за лек.

Скоро не беше идвал никой. През дългата зима високи преспи сняг бяха затрупали планинските пътеки. Но от няколко дни ярко слънчице топлеше земята, а капчукът се надпяваше безспир с птиците. Под стопения сняг се подадоха първите плахи стръкчета зелена трева.

- Ще тръгнат скоро овчарите, - говореше си сама бабата, докато шеташе покрай печката. - Е-ех, зажадня ми душата за човешка реч!

Сякаш в отговор на думите и, през прозореца се чуха далечни звънчета.

- Бре! - засмя се Марта. - Че аз съм била истинска магьосница! И се подаде навън да види какво става.

По баира тичаха две изтървани кози (проклето животно е козата!), а след тях се носеха запъхтени две невръстни дечица. Козите стигнаха до къщата първи и сякаш се хилеха. Те не се хилеха наистина, въпреки че ако знаеха какво е това, сигурно биха го направили. Просто всички кози изглеждат така.

Бабата улови немирниците за герданите, прихвана ги с една ръка, а с другата заслони очи, да види кои са децата.

- Пижо, Пенда! - извика радостно тя. - Не съм чакала най-напред вас да видя напролет!

Децата накрая изкатериха стръмния баир, като се държаха за гърдичките и едва си поемаха въздух. Когато застанаха пред старата знахарка и тя можа да ги огледа по-добре, смръщи вежди:

- Лелее, какви сте!

Децата не само не бяха пораснали, откакто го беше виждала последно наесен, ами бяха изпосталели, мръсни и чорлави. Като отмести поглед към козите, видя, че и те не изглеждаха добре гледани и със сплъстена козина.

- Майка ви да не е спала цяла зима, че сте такива - и вие, и добитъка? - затюхка се старицата. Децата се присвиха от неудобство.

- Мама е болна, бабо Марто! - насълзиха се очите на момиченцето. - Като легна през зимата, така и не се вдигна от постелята. Едва душа носи!

Тате, като е вкъщи, само въздиша тежко и все гледа да хване към кръчмата. Та вместо те да гледат нас, ние гледахме тях, колкото можем и както мама ни наръча, откакто е болна. И тая сутрин това ни рече: "Изкарайте козите към планината да щипнат зелена тревица и идете при баба си Марта, ако може да ви даде лек за мене".

Затова сме дошли, - завърши то и по мръсните бузки на децата се затъркаляха едри сълзи.

Сърцето на старата жена се сви от жалост и тя протегна ръка да ги погали по главиците. После внимателно я дръпна - в косичките на децата играеха на гоненица едри въшки.

- Няма да се кахърите, бабините! - успокои ги знахарката. - Баба ви Марта ей-сегичка всичко ще оправи! Но най-напред ще ви нагостя. Една кокошчица ще ви заколя, че вие сте първите ми пролетни гостенчета. Пък и я, какви сте изпосталяли! Хайде, дръжте козите, а аз да се хващам на работа!

Децата плахо се усмихнаха и хванаха козите, а бабата влезе в двора. Както обеща на гостенчетата, бързо метна една кокошка на дръвника. Като я закла, внимателно събра кръвта в една съдинка. Изнесе от къщата вряла вода и попари кокошката, за да и се скубе по-лесно перушината. Даде на Пенда да я скубе, а тя се прибра вътре със съдинката с кръвта от кокошката. Сложи я на масата и сипа вътре от едно бурканче на полицата сушени пиявици, да не се съсирва.

После извади една бохча с чиста бяла вълна и измайстори четири чифта пискюли. Топна единия пискюл от всеки чифт в съдинката с кръвта. После усука нишки и ги свърза по два. Когато всички бяха готови, изнесе ги навън и ги окачи на голите клони на едно дърво да позавехнат.

Като свърши тая работа, взе оскубаната кокошка от момиченцето и пак влезе в къщата, за да изчисти вътрешностите и да я сложи да се пече.

Сетне отново излезе на двора. Смъкна пискюлите от дървото и рече на децата:

- Я елате сега, бабините, баба ви Марта да ви закичи за пролетта, че да сте цяла година бели и румени като тия пискюлчета, дето ви вързах. Хайде, и на козичките ще сложим, да не се сърдят.

Така ги залъгваше тя с приказки, докато връзваше бялата и червена вълна на вратлетата им, ала друго имаше на ума. Знаеше, че малките кръвопийци - и въшките на децата, и бълхите на козите, ще идат първо на червения пискюл да се насмучат, после ще търсят беличко, чистичко, че да се скрият.

- Хайде сега, да ида да нагледам кокошката и да приготвя цера за майка ви.

Скоро и гощавката, и лекарството бяха готови. Бабата покани гостенчетата на трапезата. След дългата, гладна зима децата ядяха, та им пукаха ушите.

Като се нахраниха добре, Марта тръгна да ги изпровожда. Къси бяха още дните, а до селото ги чакаше доста път. Даде им напътствия за цера на майка им и накрая една последна заръка:

- Бабините, да ме чуете и да запомните добре: довечера да свалите герданчетата, дето ви направих - и вашите, и на козичките - и да ги хвърлите в огъня. Утре, да даде дядо Боже пак да пече топло слънчице, пак елате - баба нови ще ви направи. Обещавате ли?

- Обещаваме, бабо Марто! - зарадваха се децата.

- Хайде сега, вървете със здраве! - изпрати ги старицата.

Децата и козите хукнаха надолу по баира. На другия ден, както им беше заръчала, пак дойдоха.

- Бабо Марто, бабо Марто, - зачуруликаха Пижо и Пенда още от вратата, - изгорихме снощи мартеничките в огнището, както ни поръча!

- Кое изгорихте? - изпървом не разбра бабата.

- Герданчетата, дето ни даде. Кръстихме ги на тебе, задето си толкова добра - и ни нахрани, и лекарство за майка ни даде и герданчета ни върза! Като слязохме в село и ни видяха другите деца, всички ни завидяха. Искаха да им дадем да ги поносят, но ние им казахме, че не можем, щото си ни сторила специална заръка. И те казаха, че ще поискат от майките си и на тях да им направят ...

- Бабини, сладки! - стопли се сърцето на старицата. - На мене ги кръстили! Баба ей-сега ще ви направи нови ... мартенички! ... Още по-хубави от предишните, че да ви завижда пак цяло село! Знаете ли какви мартенички ще ви закича днес? Единият пискюл ще вържа като момченце и ще го кръстим Пижо, а другият - като момиченце - Пенда. Заедно ще са мартеничка, както сте ги кръстили. Така ще е хем на мене, хем на вас! Лицата на децата грейнаха от радост, а бабата бързо се хвана на работа.

Скоро "Пижо и Пенда" увиснаха на вратлетата на Пижо и Пенда. Козите получиха обикновени пискюли, защото ... те не бяха Пижо и Пенда. Така идваха децата няколко дни подред и бабата им правеше нови мартенички.

След една седмица, като дойдоха пак, баба Марта не можа да ги познае - къпани, изпрани, сресани - лъщяха като нови парички. Майка им най-накрая се беше дигнала от постелята. А на добрата баба Марта беше пратила дар - един топ тънко тъкано платно.

Оттогава всяка пролет Пижо и Пенда започнали да си връзват мартенички за здраве и като спомен за добрината на баба Марта. И всички останали деца от селото, няма да останат по назад, я! После децата от съседните села. А след време и децата на децата ... Така българите си връзват мартеници до ден-днешен. Gloxy-Floxy