Мартеницата е типична единствено за България. Българската традиция да се връзва мартеница на 1 март не е прекъсвана от повече от 1300 години. Най-разпространените легенди за нейното възникване са свързани със зората на българската държавност. 

1. Според едно от преданията хан Аспарух вече бил на десния бряг на Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба го чакали на левия бряг и търсели брод за България. Вързали края на бяло кълбо за крака на сокола, за да полети и им покаже брода, по който да минат. Хазарска стрела пронизала Баян. Бликнала алена кръв, която обагрила бялата връв, която трябвало да послужи като знак за Аспарух, че скъпите му брат и сестра идват при него. След като получил скъпата вест, Аспарух късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял:

"Нишката, която ни свързва да не се прекъсва никога. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ"... Бил ден първи, март, лето 681. 

2. Според друга легенда сестрата на Хан Аспарух на име Хуба била пленница в друго царство. Аспарух пратил вест на сестра си, че е намерил земя да се заселят - на Юг от река Дунав, днешна България. Като получила тази радостна вест, Хуба успяла да избяга от плен. Яхнала кон и препускала без почивка докато стигнала до реката Дунав. Търсела брод да преминат. Хуба пуснала сокол. На неговия крак вързала края на бял конец, а другия му край държала в ръцете си. Соколът литнал да намери брод през реката, но точно когато намерил пътя, стрела го пронизала и той паднал умъртвен, а конеца се обагрил с червения
цвят на кръвта му. Хуба проследила нишката и така намерила път да стигне при брат си и да заживеят свободни и честити в новата земя, България.

От тогава, бяло-червения конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме здрави, силни и щастливи. Да помним, че сме Българи - където и по света да се намираме.